На първо място трябва да си съставим правилно понятие за себе си, сиреч какво трябва да бъде нашето отношение към Бога. Според моето схващане, земята е едно училище само за индивидуалната човешка душа. Ако има нещо реално в света, то е човешката душа. Някои се питат „Какво съм аз?“ – Аз съм това, което мисли, това, което чувства и желае. А всяка мисъл, всяко чувство и желание има и своята форма. Когато вие искате да направите едно оръдие, с което да убивате хората, как го приспособявате? Вземате известни практически съображения, какво то трябва да бъде – да бъде остро, да може да разрушава. Правите топка за игране на децата; правите ли я остра? Не. Правите я валчеста, гладка, за да не причини вреда на детето, защото всички неща, които са остри, са вредни. Казват за някого, че имал изтънчен ум; да, ако е необходимо да воюва, трябва да има много тънък ум и взривни сили – където ударят, да съкрушат. Но когато човек живее в мирно общество, каква нужда и каква полза има от такъв тънък и остър ум? Па и ако турите във военно време начело човек с тъп ум, той също не е на мястото си. Ние сме изменили хода на нещата: турили сме тъпите неща при острите или пък обратното. Аз не казвам, че не трябва да се воюва на земята; воюването в природата има два принципа: един, който разрушава, и друг, който гради. Но в единия и в другия има постоянно изтощение. Ние не само когато любим, ами и когато мразим, се изтощаваме, защото онзи, който мрази, чупи камъни, а като изтощаваме живота в чупене на хиляди тона камъни, какъв смисъл ще има за нас животът? Когато постоянно мислим зло, постоянно трошим камъни. На Господа, впрочем, и този материал е потребен: Той ще използва нашия труд да направи гладки пътища, и хората косвено ще ни благодарят, че сме натрошили потребните за техния път камъни. Каквото и да вършим в света, нашият труд ще бъде полезен, ако не за нас, то за други. В единия случай, ако любим, вършим работа съзнателна, в другия случай – несъзнателна и следователно наградата не може да бъде една и съща.