Има един разказ за млад момък, който се хвалел на своя приятел, хванал се на бас, че поне една седмица може да говори истината. И тогава за една седмица се скарал с господаря си, с баща си, с майка си и понеже бил сгоден, най-после се скарал и със своята годеница. Тя му казала, че като нея друга няма. Той си позволил да й каже: „И от тебе по-красиви има!" „Махни се тогава и да си вървиш откъдето си дошъл." Той се върнал при своя приятел. „Спечелих баса, но всички изгубих." Питам сега: какво ще ви ползува да говорите истината, ако ще загубите всичко? Това говорене на истината ли е? Казвате: „Ние имаме едно особено понятие за истината". Туй е ваше мнение. Да си казваш мнението - това не е никаква философия! Оня, който е казал, че годеницата му не била хубава, той не е разбрал онзи закон, че човек може за една година да стане красив и за една година да погрознее.
Книга „Българската душа”
