Да кажем онова, най-великото, значи да кажем думите: „Господи Боже мой".
На български език няма по-висока, по-свещена дума от тая. Българинът като дойде донякъде, дето не може да разреши въпроса, въздъхне и си каже: „Господи Боже!" Тогава в неговата душа настава облекчение. Българинът трябва да превърне тия две думи в едно. Като се объркат работите на българина, той е практичен човек, той казва: „Господи Боже, веднъж да се оправят работите ми, аз ще посветя всичко на Тебе, ще ти служа завинаги". Щом обаче се оправят работите му, той казва: „То не беше нещо особено, аз произнесох тия думи, обърнах се към Бога в един момент на слабост", и се отказва. Но не се мине много време Господ втори път го стисне за гушата, но вече така, че не може да произнесе тая дума, въздъхне, падне и умира. Тъй свършват всички ония, които казват „Господи Боже" и след това са се отрекли.
