Срещат се в една тясна улица в Лондон със своите автомобили един руски княз и един английски лорд и спират движението, не могат да се разминат. Явява се въпрос кой от двамата да отстъпи, да замине единият. Англичанинът изважда от джоба си вестник „Таймс“ и започва да го чете. Руснакът седи и чака. По едно време той изпраща шофьора си при английския лорд и му казва: „Господине, господарят моли като свършите с вестника, да го дадете на него, и той да го прочете.“ Мислите ли, че тези хора са глупави? Не, те седят, търсят начин как да разрешат въпроса, че нито единият, нито другият да се върне назад. Този пример е изнесен само дотук, с което искат да кажат, че и двамата имат търпение, самостоятелни са и двамата. Четат, мислят, търсят начин за разрешение.
Ако аз бях на тяхно място, ето как бих разрешил въпроса: руският княз трябва да изпрати своя шофьор до английския лорд и да му каже: „Господине, моят господар моли Вие да се качите на неговия автомобил, а той – на Вашия, да размените автомобилите си, и тогава, ако се съгласите да се върнете назад, тогава вече ще се приеме, че не се връща назад Вашият автомобил, но моят.“ Какво лошо има в това, ако разменят автомобилите си? Иначе невъзможно е нито английският лорд да се върне назад, нито руският княз. Ще излезе, че тяхното достойнство се нарушава. Обаче разменят ли автомобилите си, въпросът се урежда без накърняване достойнството на когото и да е от тях.
Често хората се карат помежду си. Скараните хора не са нищо друго, освен задръстени улици. За да се помирят, те трябва да разменят автомобилите си. Единият ще се качи на автомобила на другия и обратно. Какво им коства да разменят автомобилите си? Този въпрос може да се разреши много лесно, когато ние гледаме само на бъдещето, без да се обръщаме назад към миналото. Миналото трябва да служи на хората като поука. Миналото е един резултат, от който трябва да извадим една поука. Настоящето е една лаборатория, а бъдещето е ровкият материал, който ние трябва да вземем и да го проучим.
