Като говоря така, аз си правя своята преценка. Като дойде някой при мене, аз веднага го преценявам. Първо гледам, дали този човек има твърда почва, вода, въздух и светлина. После гледам, обработил ли е почвата си; дали водата, въздухът и светлината му са чисти. Ако има всичко това, аз зная вече, какъв е той. Това наричам реалност. Дойде някой при мене и плаче. Не казвам да не плаче, но искам да зная, има ли той твърда почва. Много хора са плакали при мене, и аз съм събирал сълзите им в шишенца. Аз имам цяла аптека от човешки сълзи. Сълзите на някои са мътни, а на други – бистри, без никакви примеси. Когато сълзите на някого са мътни, аз зная, че в него има завист, омраза, съмнение. Сълзите на благородния човек са чисти като кристал. Те носят благословение. Казвате: Ние не сме виждали Учителя да плаче. – Някога и аз плача, но само там, дето могат да съберат сълзите ми. Ако съм на място, дето не могат да съберат сълзите ми, там не бих плакал. Плачът е възвишено състояние, в което човек потъва. Чрез сълзите се излива нещо благородно. Когато проповедникът говори добре, от очите на слушателите му се изливат сълзи. Добре е да плаче човек, но не след като е обидил ближния си. Ще го обиди, а после ще плаче!
Време и пространство
Утринно Слово от Учителя, държано на 20 ноември, 1932 г. София. – Изгрев.
