Съвременните хора трябва да влязат в нова фаза на живота, за да се освободят от всички обикновени прояви. Да остане само едно различие: между светлината и тъмнината, доброто и злото, правдата и неправдата, любовта и омразата. И тогава, като говориш за Любовта, да знаеш, че живееш в любовта; като говориш за омразата, да знаеш, че живееш в нея. Това значи да различаваш нещата. Ако не ги различаваш, ще ме питаш обичам ли те или не. – Ето един въпрос, върху който никога не мисля и никога не съм си го задавал. Бог е Любов. Следователно как ще питам Господа, дали ме обича? Не можеш да обичаш един човек вън от Цялото. Това е немислимо. Как ще обичаш пръста на ръката си, вън от цялата ръка? Ако се отдели от ръката ти, той губи своята стойност. Ако ти се отделиш от Бога, никой не може да те обича. Ние обичаме човека дотолкова, доколкото той съставя част от Цялото, т.е. от Божественото. Щом се отдели от Цялото, никаква сила не е в състояние да ме накара да го обичам. Двама души могат да се обичат, ако имат общи идеи, общ център. Могат да се обичат две клончета, два листа, но ако са на един общ корен. Докато си в областта на Любовта, ти ще бъдеш радостен и весел. Вън от Любовта никаква радост не съществува. Радостта не е нещо отделно. Тя е като лъчите на светлината. Мине един лъч край тебе, огрее те и ти се зарадваш. Този лъч иде от Слънцето. – „Мога ли да го хвана?“ – Не можеш. Дрехата на лъча можеш да хванеш, но не самия лъч. Светлината е неуловима. Тя носи живот в себе си. Обаче дрехата на светлината е отражение на живота. Ако човек трябва да се грее на лунната светлина, с него всичко е свършено.
Външна и вътрешна вяра
Утринно Слово от Учителя, държано на 8 януари 1933 г., София, Изгрев.
