Мъчнотиите и страданията в живота идат с единствената цел да заставят човека да излезе от обикновените условия на живота и да влезе в необикновените, да познае красотата и величието на Природата, да разбере смисъла на Живота. Човек трябва да се въоръжи срещу мъчнотиите в живота, да се справи с тях по най-правилен начин. Кой е виновен за мъчнотиите, на които хората се натъкват? – Никой друг, освен те самите. Ако някой тръгне бос по планината и нарани краката си по острите камъни, Природата ли е виновна за това, или той сам? Щом е така, човек трябва да се въоръжи срещу острите камъни, за да не го нараняват. Естеството на камъните е такова, че не могат да не нараняват босите крака на хората. Като са знаели, че ще срещнат мъчнотии в живота си, всички животни – риби, птици, млекопитаещи, са взели мерки да се оградят от тях. Например, за да не наранява краката си, конят си е направил копита. Въз основа на същия закон и хората трябва да развиват своите способности, за да могат да си помагат с тях. Да се прояви човек, това не значи още, че трябва да покаже своите отрицателни качества. Отрицателното в човека представлява наклон, път на слизане. Ако е въпрос до отрицателната страна в човека, това не е нещо ново. Отрицателното съществува и в животните. Ако ограничите едно животно, и то ще се обезсърчи. За да се обезсърчи човек, не се изисква някакъв голям талант. Да се съмнява човек или да се гневи, и за това не се изисква голям талант. Обаче, за да прояви човек Доброто в себе си, това изисква усилие. Ако човек се намери пред някакво обезсърчение, съмнение или пред друго някакво отрицателно чувство, той трябва да му противопостави Доброто и по този начин да спре слизането си по наклон. За това се изисква усилие на човешкия Дух. Да направи усилие човек, това не значи, че той трябва изведнъж да скъса въжето на ограничението. Не, постепенно, конец по конец трябва да къса въжето. Важно е човек да постоянства, да прилага волята си.