Три стимула има в живота на човека, които го заставят да работи: Любов към Бога, Любов към ближния и Любов към себе си.

Три стимула има в живота на човека, които го заставят да работи: Любов към Бога, Любов към ближния и Любов към себе си. Казвате: Любовта към себе си не е нищо друго, освен егоизмът, който разрушава човека. Аз не говоря за егоизма в неговите крайни проявления. Да обичаш себе си разбирам да обичаш Бога в себе си. Тази Любов именно е извършила на времето си отлична работа. Тази форма на Любов постепенно се е разширявала и е преминала в Любов към ближния, т.е. Любов към всички същества вън от нас, с които заедно работим и се подвизаваме. Първият човек, който е живял в рая, познавал само Любовта към себе си, към Бога в себе си. Той имал всичко на разположение: плодове, семена, животни като другари на неговия живот и за нищо не се е грижил. Когато съзнанието му започнало да се пробужда, той почувствал нужда от подобен на себе си, от ближен, когото да обича и да бъде обичан. Аз-ът в него, който бил пълен господар и на всички заповядвал, бил вече недоволен от положението си и пожелал от Бога другар, с когото да се разбира. Питам: кой е недоволен от себе си? Недоволен е онзи, душата на когото не е в самия него, а е вън някъде. Такова е било положението и на Адам. Душата му не е била вътре в него, в неговия Рай, но останала вън от този Рай, вследствие на което той потърсил другар, който да задоволи тази липса. Когато душата на човека е в самия него, той живее вече в Божествената Любов, в Любов към Великото, Необятното, Безграничното, което се проявява навсякъде в света. Де седи погрешката на Адам? Желанието му да има другар не е лошо, обаче той не погледнал на Ева като на душа, произлязла от Бога, но си съставил за нея съвсем детинско, криво схващане и казал: “Тази е плът от плътта ми и кост от костта ми”. Щом помислил така за Ева, в края на краищата той трябвало да види какви са резултатите на неговата крива мисъл – Ева не остана при него. Друг щеше да бъде въпросът, ако той бе погледнал на Ева като на душа, излязла от Бога, която заслужава учудване и към която трябва да се пристъпва със Свещен трепет. Ще кажете, че това е било мнението на Адам за жената. Аз пък казвам, че и сегашният Адам мисли за Ева по същия начин. Съвременният мъж мисли, че е господар на жената, че има право над нея понеже е излязла от него, но за тази негова крива мисъл той не можа да задържи жената при себе си. С такива разбирания животът не се поддържа. Животът изисква здрава основа. Ако основата му е гнила, той се разрушава. Вие трябва да си съставите понятие за човека, бил той мъж или жена, като за нещо целокупно. Сам за себе си човек представя нещо цяло, изявление на Бога. Когато се отдели от Бога и пожелае да бъде самостоятелен, той веднага се поляризира, в него се явяват два полюса. Тия два полюса са Любовта, Която обхваща живота на всички същества в света, и Мъдростта, Която носи Светлина. Любовта и Мъдростта пък се стремят към Истината като към крайно звено, като към крайна цел на живота.

Свещеният олтар,
ООК - София, 9.2.1927г.