Най-безопасното положение на ученика в духовния му живот е да взима всякога последното място.

Като разглеждаме въпроса за самосъзнанието у човека, то често се явява като спънка, като препятствие в неговия живот. Да съзнаваш, че си много нещо, че всичко можеш да направиш, това значи да се спънеш. Например, някое малко дете среща на улицата едно свое другарче, по-малко от него, и го набива. Друг път среща друго дете, и него набива. След това среща трето, четвърто, и тях набива. В неговото съзнание се изработва мисълта, че то може да направи много неща. Случва се, обаче, друго дете, по-силно от него, го среща на улицата, хваща го, набива го, тупва го на земята и си заминава. Това дете вижда вече, че има по-силни от него, т.е. има и по-високо съзнание от неговото. По същия начин и ученият човек, като това дете, казва: “Това мога да направя, онова мога да направя, всичко мога да направя.” Но след време вижда, че не може да направи всичко. Някой човек отива в едно събрание да държи реч. Той се чувства смел, богат със знания и сили и си казва: “Като отворя сега устата си, чудо ще бъде!” Но тъй се нарежда, че той не може да отвори устата си и се връща в къщи, като оскубана патица, и си казва: “Какво стана, та не можах да кажа нито една дума?” - Много причини има за това. Или ти не си могъл да говориш, или се е случило лошо време, че хората не са могли да дойдат. Влизаш в салона, намираш го празен, никой няма. Следователно, когато ние искаме да наложим своята воля, т.е. нашето съзнание върху Божественото подсъзнание, винаги в нас ще се роди дисхармония, противоречие. Затова, първо човек ще вложи в душата си най-важния закон - Любов към Бога, а после ще дойде до своята воля. На първо място великото в света, а после малкото. Първо Бог, а после ти. Най-безопасното положение на ученика в духовния му живот е да взима всякога последното място. Ето защо ученикът винаги трябва да взима последното място във физическия живот.

Затова се родих,
НБ - София, 10.10.1926г.