Има един път, по който всеки трябва да мине, за да се пречисти. Пречистването се отнася до тялото, до мислите, чувствата и желанията на човека. Те представляват ровка почва, която трябва да се обработи. Мъчнотията за човека се заключава, именно, в това, да преработи той тази почва, да я облагороди. От свършването на тази работа зависи неговият бъдещ успех. Работата върху тази почва може да се уподоби на изучаването на една хубава книга. Вие взимате книгата, разглеждате я, намирате, че хартията и подвързията ѝ са хубави, но тя трябва да се чете. Сядате на едно място, отваряте книгата и започвате да учите. След половин час я затваряте и казвате: „Не мога повече да уча, главата ми ще се пръсне“. Не, ще продължаваш да учиш, да разработваш това вещество, сложено в главата ти. Ще четеш, ще учиш, докато дойде комисия от невидимия свят да се произнесе дали си свършил работата си добре. Ако намерят, че мозъкът ти е добре разработен, те го сменят с по-голям. По същия начин човек трябва да разработва и сърцето си, да стане то обширно, да приеме всички хора в себе си. Сърцето на някои хора е толкова малко, че обхваща само едного – себе си. Колкото повече хора обича човек, толкова повече сърцето му се разширява. Обичай себе си, обичай ближните си, обичай и Бога, за да имаш богато, обширно сърце. Мисли за себе си, мисли за ближните си, мисли за Бога, за да имаш светъл ум. Ако мислите и чувствате по този начин, вие сте в правия път. И тогава, каквото и да се случи, вие ще го разглеждате все от добрата му страна. Някой казва: „Не зная защо толкова много погрознях“. Грозотата се дължи на лошите мисли, чувства и желания у човека, от които той трябва да се освободи. Тези мисли и чувства са предадени по наследство от неговите деди и прадеди. Те представляват необработен материал, който трябва да се облагороди. Непотребното ще се изхвърли навън, а потребното ще се задържи като основен материал, с който да се започне градежът. Непотребното в човека, това са неговите тревоги, безпокойства. Безпокои се човек какво ще стане с него след смъртта му. Наистина, страшно нещо е смъртта, но питам: войникът, когото убиват на бойното поле, не се ли бои? Светията, когото изгарят на кладата, не се ли бои? Страшно е тяхното положение, но те казват: „Господи, дай ни сила да понесем тия страдания“. Разумният човек е над страданията, над мъчнотиите. Човешкият дух е над всичко. Няма сила в света, която може да го съкруши. Знае ли това, човек трябва да прави усилия, да побеждава мъчнотиите. Днес всеки иска да забогатее, да стане учен, добър, за да подобри положението си. Това е личен път на работа. Обаче личното повдигане, личното благо не води към щастие. Какво ви ползва знанието, богатството, добротата на един човек, ако той няма отношение към вас? Какво ви ползва светлината или знанието на един човек, щом той го задържа само за себе си? Да разработва човек даденото му от Бога и да се стреми още да придобива, с цел да помогне на себе си и на своите ближни, разбирам. Такова богатство, такова знание е на мястото си. Това значи изпълнение на волята Божия.