Всеки българин доразвива в себе си освен своята специфична добродетел като човек, но и като българин.

Казвам: Помнете, че възгледите на съвременните хора за живота не са меродавни. Този живот е само встъпление към онзи велик живот, в който им предстои да влязат. Щом е встъпление, то е нещо подобно на първо отделение, гдето децата изучават азбуката и постепенно изучават съединяването на буквите в срички и после в цели думи. Вземете, запример, всеки народ си има своите добродетели. Англичаните – тяхното име започва с буквата А. Франция се пише с буквата Ф, Германия – с Г, България – с Б, Русия – с Р. Всяка буква си има свои характерни черти. Това, че Англия започва с гласна буква, показва, че англичаните са практични, опитни хора. Техният път е отворен навсякъде, защото започват с гласна буква А. Дойдете ли до Франция, Германия, до Русия, до България, всички започват със съгласни букви, което показва, че техният път е затворен. Дойдете ли до Япония, и те започват с гласна буква, както Англия. Японците и англичаните са еднакво амбициозни. Японците се считат за Богоизбран народ. Англичаните се отличават със своята честност, германците със своето трудолюбие, французите със своята външна деликатност и учтивост. Ако искаш да станеш честен, иди в Англия. Ако искаш да станеш трудолюбив, иди в Германия. Ако искаш да станеш с добра и деликатна външна обхода и да си учтив, иди във Франция. Та Бог е създал всички народи като огнище или като средища за възпитание на хората. Хората едни други се възпитават. Народите са възпитателни Божествени институти. Всеки народ в света носи в себе си една велика добродетел. И като дохождат народите в съприкосновение помежду си, те взаимно си влияят и възпитават. Казах вкратце по нещо за някои народи, а за останалите вие сами ще си мислите. Англичанинът е честен. Каквото изработят, те го поставят на изпит. За тази цел има комисия, която преглежда всички стоки, които се изработват в Англия, те го преглеждат. Което издържи на изпита, изнася се навън. Което не издържи, оставя се за Англия, там да се употребява. Те никога не пущат навън неизпитана стока, за да не се компрометира английската честност. Това е една традиция в тях. Не само народите, но и всеки човек индивидуално носи в себе си една велика добродетел. Той е изпратен на земята със специфична мисия. Каквато добродетел има един човек, никой друг не може да има като неговата, тя е специфична. Докато е на земята, човек трябва да работи специално за развитието на своята специфична добродетел. Ако Англия изгуби своята честност, всичко с нея е свършено. Ако Германия изгуби своето трудолюбие, всичко е свършено с нея. Ако Франция изгуби своята учтивост и деликатност в обходата, всичко е свършено с нея. Същото може да се каже и за другите народи. Всеки българин доразвива в себе си освен своята специфична добродетел като човек, но и като българин. Казвате: „Каква добродетел има българинът?“ И той има една добродетел, но вие трябва да я намерите сами. Има един анекдот, който разправя какво е дадено на българина от Бога. Първоначално, когато Бог създавал света, Той извикал всички народи да им даде нещо от своите блага. Той раздавал благата. Всички народи дошли един след друг и взели по нещо. Най-после дошъл и българинът. Каквото поискал, всичко било дадено. Най-после той си казал: „Ама работа, а.“ Господ му казал: Ето, работата ще бъде за тебе. Но и след българина имало още закъснели. Това бил циганинът. „Това е маскарлък вече.“ Тогава ще остане за тебе маскарлъкът, казал Господ. Следователно, когато се раздават Божиите блага, идете навреме, а не оставайте на опашката. Ако отидеш пръв, ще вземеш най-доброто, но ако останеш последен, ще вземеш маскарлъка. Все таки, българинът не е останал на мястото на циганина, защото работата му е била дадена. Работата е едно благословение. Българинът е научил работата, той работи доста добре. Има още да учи как да работи, но все пак знае работата си. Той винаги започва добре, а като дойде до края, винаги ще изкриви нещо. Той обича малко да кръшка от работата си. Англичанинът е честен, германецът – трудолюбив, французинът е с отлична обхода. В българите се забелязва същата черта и в писането им. Българинът започва писмото си красиво, четливо, но към края ще го сбута, ще го изкриви. Най-малкото човек трябва да почва писмото си красиво и да го свършва красиво, дори към края трябва да бъде още по-красиво написано. Същата черта българинът проявява и в религиозно отношение. В първо време той е много работлив, моли се по четири–пет пъти на ден, но на края казва: „Може и без молитва“ и престава да се моли, или се моли само от време на време. В първо време се моли по 4–5 часа на ден, после по един час, по десетина минути, по една минута, докато най-после се моли по един път в седмицата. В това отношение той мяза на онзи, който, като отишъл на църква, свещеникът казал: „С миром идите.“ Той отговорил в себе си: „И ние идем.“ Значи, този човек е отивал само по един път в годината на църква. Какво разбираме под думата „църква“? Църквата подразбира целия живот на човека. Не само един път, но цял живот човек трябва да се моли. Ако човек си мисли, че с едно добро може да направи нещо, неговата работа е свършена.

Бал маске,
НБ - София, 3.10.1937г.