Като греши, човек трябва да поправя грешките си. Не поправя ли грешките си, той дохожда до едно вътрешно състояние на греховност, при което изгубва достойнството и силата си. Той съзнава, че е изгубил онова, което му е давало сила и подем да расте и да се развива.

Кога се моли човек от душа? Когато се намира на кладата, където ще го горят. В този момент той забравя всичко около себе си, нищо не вижда и не чува. Съзнанието му е заето изключително с мисълта за Бога. Между Бога и неговата душа не съществува никаква преграда. Той има пряко отношение към съзнанието на Бога. Изправите ли се на молитва пред Бога, вие трябва да заемете положението на дете, което е готово да се изповяда, да признае всичките си грехове, без никакво оправдание пред себе си. Защо е грешил, това не е важно. От човека се иска да се изповяда. Що се отнася до прошката, до оправданието, това е работа на Бога. Той знае, че човек не може всякога да разбира нещата с такава яснота, че да не прави никакви грешки. Като се натъкват на греховете си, някои се оправдават с това, че човек е слабо същество и не може да не греши. Това не спасява положението. Като греши, човек трябва да поправя грешките си. Не поправя ли грешките си, той дохожда до едно вътрешно състояние на греховност, при което изгубва достойнството и силата си. Той съзнава, че е изгубил онова, което му е давало сила и подем да расте и да се развива. При това положение, каквото и да мислят хората за него, важно е неговото вътрешно състояние. Изправя ли грешките си, той възстановява отношенията си към Бога и се чувства силен и смел. Той гледа спокойно в очите на хората и не се смущава от тяхното мнение.

Божият глас,
ООК - София, 27.8.1930г.