Повечето хора днес трябва да излязат от последния кладенец, в който се намират. Той е кладенецът на плътта. Като почнат съзнателно да се движат, те ще излязат и от, този кладенец.

Представете си, че имате един дълбок кладенец, хиляда стъпала надолу. На всяко стъпало седи по един човек, а в средата на кладенеца има един дебел, здрав стълб. Всички хора в кладенеца поглеждат нагоре през дупката и казват: Какво ли има горе, на онзи свят? Животът в кладенеца е така нареден, че един на друг си дават заповеди, а същевременно един друг не могат да се достигнат. Всеки седи на своето място и не се мърда оттам. Онзи, който е на най-горното стъпало в кладенеца, е на разстояние едва десет метра от дупката, но той не съзнава това, мисли, че е далеч от нея. В това положение седят всички в кладенеца с години и никой от тях не може да се издигне едно стъпало по-горе от своето положение. След време дохожда един разумен човек, поглежда в кладенеца и като вижда тия хора вътре, запитва: Какво правите долу? — Седим на едно място. — Не можете ли да се движите? — Не можем. — Ами аз не бих ли могъл да ви помогна? — Надали ще можеш. Ние седим тук от години, и то тъй основателно, здраво заседнали, всеки на своето място. Ето този стълб седи в средата на кладенеца от хиляда години насам. Тогава този човек донася едно въже с кука накрая и го пуща в кладенеца. Всички гледат какво ще стане. Куката хваща за дрехата онзи, който е на най- горното стъпало в кладенеца, и без да усети, той се намира вън от кладенеца, в широкия светъл свят. Останалите започват да се чудят де отиде другарят им, как тъй пред очите им се изгуби. С излизането на първия се създава едно малко раздвижване в кладенеца. Вторият от тях веднага се качва на мястото на първия. По този начин всички се качват на едно стъпало по-горе. Човекът отгоре ги изпитва: какво става там? — Един от нас излезе от кладенеца, а всички останали се качихме на едно стъпало по-нагоре. — Това наричаме ние еволюция. — Можете ли сега да се раздвижите? — Не можем. — Той пуща въжето в кладенеца и улавя с него втория. Останалите пак се раздвижват и се изкачват още едно стъпало по-нагоре. Така спуща той въжето 999 пъти в кладенеца, изважда един по един навън, докато остане последният. Той казва: Аз изминах вече 999 стъпала нагоре, готов съм да напусна и последното, на което съм стъпил. Питам: Това постепенно изкачване от стъпапо на стъпало култура ли е? Това не е никаква култура. Има ли нещо съществено в стълбата, по която сте се възкачвали? И в стълбата няма нищо съществено. Същественото е във въжето и в куката. В това седи културата на света: спущате въжето в кладенеца, закачвате за куката някого, и хайде навън! Еволюцията пък се заключава в бавното изкачване по стъпалата. Време е вече петата раса да излезе от дупката на този кладенец. Под думата „дупка" се разбира гъстата материя. Ще приведа един пример, с който да обясня по-близо до разбирането ви какво означава кладенецът. Един богат земеделец има безброй житни зрънца. На пролетта влиза земеделецът в хамбара и пита зрънцата: Добре ли ви е тук? Имате ли възможност да се разширявате? — Тясно ни е, много сме сгъстени едно до друго, нямаме условия да се разширяваме, вследствие на което не можем да се търпим. По същия начин и хората се налагат едни други и мислят, че са щастливи. Земеделецът взима едно от зрънцата и го държи известно време в ръката си. Зрънцето го погледне доволно, чувства се на свобода. След това то запитва господаря си: По същия начин и хората се налагат едни други и мислят, че са щастливи. Земеделецът взима едно от зрънцата и го държи известно време в ръката си. Зрънцето го погледне доволно, чувства се на свобода. След това то запитва господаря си: Какво мислиш да правиш с мен? Искам да те поставя при по-добри условия. Земеделецът взима една крина житни зрънца, занася ги на нивата и с широк замах ги посява. Всяко зрънце пада на земята в една дупчица, която за него представлява голям кладенец. Този кладенец не е по-дълбок от 15 см. При това колко зрънца могат да влязат в един такъв кладенец? Като се види само в кладенеца, зърното започва да плаче, да вика, че и тук е на лошо място. Земеделецът го убеждава, че е необходимо да мине през този процес, и че скоро ще дойде една кука да го извади на повърхността на земята. Не се минава много време, влагата започва да действа върху зърното и му казва: Хайде, излизай вече вън от кладенеца, да направиш място за други зрънца. Зрънцето постепенно започва да излиза вън от кладенеца. Следователно влизането на човека в кладенеца, т.е. в ограничителните, в стеснителните условия на живота представя гъстата материя. Такава гъста материя обвива и човешкото съзнание. За да се пропука, за да се разкъса тази обвивка, тази черупка на съзнанието, трябва да дойдат на помощ влагата, светлината, новият живот — трябва да дойде и Любовта. Божията Любов ще дойде над тия условия като върховна сила и ще даде нова насока, ново направление на съзнанието. За тази цел човек трябва да мине през няколко процеса: да излезе от хамбара и да влезе в кладенеца, т.е. в пръстта, дето ще го засипят с още пръст, докато израсне. Израстването не е нищо друго, освен действието на разумните сили — топлината и светлината, които представляват въжето в ръцете на разумния, който извлича човека от кладенеца. Половината от вашите братя — корените, ще останат в кладенеца да чакат деня на своето спасение. Един ден и те ще излязат вън от кладенеца, а други ще отидат на тяхното място. Повечето хора днес трябва да излязат от последния кладенец, в който се намират. Той е кладенецът на плътта. Като почнат съзнателно да се движат, те ще излязат и от, този кладенец.

Нагласяване на силите,
МОК - София, 1.11.1922г.