Който е правил глупости в детството си, той прави глупости и в старини - глупавият в младини е глупав и в старини, а разумният в младини е разумен и в старини. Като казвам, че детето върши глупости, нямам предвид красивите детски прояви, детските прояви не са глупави. Виждате, че някое дете е наредило куклите, кончето и ги управлява, учи ги - в това няма нищо глупаво. Красиво и приятно е да гледате как детето застава сериозно пред своите играчки и си въобразява, че са негови ученици: то ги учи да пеят, да играят и се радва, че има ученици; има желание да ги съживи, да станат живи и да разговаря с тях. Красиво нещо е детството. И като възрастен, и като стар човек трябва да запази детинското в себе си - то представлява онази чистота, която е необходима за здравето на човека. Като ученици, вие трябва да държите съзнанието си будно, да запазите спомен за всички свои преживявания от най-ранна възраст до най-дълбока старост - на ученика не се позволява никакво прекъсване на съзнанието. Нека всеки от вас си даде отчет коя е най-ранната възраст, от която носи спомени. Толстой разправя за един свой спомен още от най-ранната си възраст, от пеленаче: един ден той усетил, че нещо силно го стяга, вследствие на което изпитал крайно възмущение; той преживял това чувство само за момент и повече не се повторило - изпаднал в забрава. Духът му се примирил с положението, в което се намирал, с надежда, че скоро ще израсне и ще се освободи от оковите на пелените. Не изпитва ли човек и в Умствения свят същото стягане? Той мисли, иска да изнесе някаква идея, но веднага окръжаващата среда - майка, баща, учители, цялото общество, започва да го стяга, слага му пелени, повои и човекът се принуждава да отстъпи. Докога отстъпва - докато порасне; щом порасне, щом сам се убеди и засили в идеята си, той скъсва повоя и излиза от ограничителните условия. Сега и на вас казвам: докато сте деца, занимавайте се със своите кукли и играчки; докато сте деца във Великия живот, занимавайте се с малки работи.