За мене смъртта е една съдрана дреха. Като умира човек, това показва, че дрехата се е съдрала и му дават нова дреха. Значи, дрехите умират, но не и човек. Човек никога не умира.

Аз никога не бих желал да имам паметник. Сега не ви казвам на вас, вий да нямате паметници. Аз говоря за себе си. Аз бих желал да имам онзи паметник на живота; аз бих желал да имам онзи паметник на Любовта в моята душа, аз бих желал да имам онзи паметник на знанието, на Божията Мъдрост в своя ум; аз бих желал да имам онзи паметник на Истината, на свободата на своята душа, това е животът. Аз бих желал и като умирам пак да живея; като умра в една форма, да се явя в друга. Тъй щото като умирам на едно место, да оживея на друго. И като ме търсят хората на едно место, да ме намерят на друго. Така гледам аз на смъртта на хората. За мене смъртта е една съдрана дреха. Като умира човек, това показва, че дрехата се е съдрала и му дават нова дреха. Значи, дрехите умират, но не и човек. Човек никога не умира. Съдраните дрехи на човека го турят на страна, а сам човек никога не умира. Дрехите ту се раждат, ту умират. Тази идея може да не ви е ясна, но нищо от това.

И отиде, та се представи,
НБ - София, 10.3.1935г.