В музиката във всичките религиозни песни, когато аз съм работил върху всичките модели тук, в пеенето, това са почти всички най-чистите тонове, които действат да освобождават човека от всичките наследствени черти на преплитания на вълните, които могат да дадат ход на хубавото.

Някой път вас ви е срам да пеете. Казвате: "Аз не мога да пея." А при това вие сте отлични певци. Някой не пее от съображение, да не би неговата индивидуалност, да падне реномето му. Такава песен пее ли се? Запример, ако ти влезеш между религиозни хора и вземеш да пееш една народна българска песен, ще кажат: "Тя не е набожна!" Или влезеш между светски хора и запееш една духовна песен, веднага ще кажат: "Това диване!" Питам, защо в едно духовно събрание да не можеш да изпееш една българска народна песен? И в едно светско събрание ти да не можеш да изпееш една религиозна песен? Че тия песни - и духовните, и светските, не излязоха ли от българската душа, не минаха ли през българското сърце? Тогава де е лошото? Светските хора по някой път усещат при една такава музика както тази - аз съм гледал българи, като се съберат и кажат: "Я запей някоя стара песен." Всички седят тогава ала-турка, а младите прави пеят стари песни. И старите, погледнеш, плачат, пък младите сърцето им се свие, казват: "Я сега нещо по-весело, по-хубаво." И погледнеш - младите започнат хоро. Сега тъжното е религиозна песен. Българинът започва с тъжното - това е религиозното. И дойде игривата, веселата песен - тя е светската песен. Знаците са турени. Ти ако пееш "ми бемол", много пъти го повтаряш, тебе ще те хване цяла хипохондрия. И ти съвсем ще се обезсърчиш. Ти веднъж-два пъти да туриш малко пипер - да, но да тургаш все пипер, да се повтаря, има лошо влияние вече. Този закон е забелязан, когато една мисъл се повтори - има същия цвят както "ми бемол". И ако я повтаряш, повтаряш, ти дойдеш до една дума, която ти като я изговаряш, дойде жълтият цвят и туриш бемол на този цвят. То е българската песен. И дойдеш до една дума, която има зелен цвят - "фа", и тогава туриш диез, в тебе има користолюбие. Щом дойдеш до зеления цвят, ти трябва да гледаш да придобиеш по възможност най-чистия зелен цвят, който съществува в природата. Или като дойдеш до жълтия цвят, трябва да гледаш да имаш най-естествения цвят. Щом дойдеш до онзи цвят, зад който съществува една разумна идея - защото зад всеки един правилен цвят, когато се проявява в своята норма, ти ще чувстваш една вътрешна малка радост, една светлинка ще блесне. А щом сгъстиш цвета, щом не разбираш смисъла на някоя дума, и тогава се заблуждаваш и ще вземеш едно противоположно направление в живота, казваш: "Не си струва да живее човек." "До бемол" - казват - човек трябва да стане добър. "Ре диез". Хубаво, ако ги наредиш все "ре диез". Навсякъде, дето има "ре", все повишаваш, повишаваш. Какво ще стане? Ще се развият в тебе личните чувства и ти ще влезеш в стълкновение с всички хора. Ти ще почнеш да се прекръстосваш с хората, с техния свят, с техния път и могат да станат музикални стълкновения. Всеки иска да живее. И ако ти почнеш да тургаш на "до"-то навсякъде бемоли, самоубийството ще дойде. Нищо повече. Та в музиката във всичките религиозни песни, когато аз съм работил върху всичките модели тук, в пеенето, това са почти всички най-чистите тонове, които действат да освобождават човека от всичките наследствени черти на преплитания на вълните, които могат да дадат ход на хубавото. "Можеше и другояче." Гледам, някой път ме коригират, казват: "Можеше и другояче." Аз някой път нищо не казвам. Може и "до бемол" и "до диез". Може бемол и диез. Може всичко, но в дадения случаи нещата не могат да бъдат бемол и диез. "До"-то ще бъде без никакъв знак. Само ако животът е срещнал някъде някоя мъчнотия, несполука или някой недоимък, ти можеш да повишиш "до". В такъв случай ти трябва да повишиш съответните тонове. В даден случай ти можеш да повишиш жълтия цвят. В дадения случай на "ми бемол" ти ще туриш диез или поне ще махнеш знака бемол, не му е мястото там. То е психологията да отмахнеш една тъжна мисъл, която е дошла в мозъка. После смешен е българинът, понеже и вие сте българи, не е смешно, но аз вземам в тази хубава смисъл.

Ми бемол и фа диез,
ООК - София, 9.3.1932г.