Докато човек не се научи с радост вътрешно в себе си да понася своите страдания, да гледа на тях като на школа, той нищо не може да постигне

Един български лекар ми разправяше една своя опитност от времето на световната война, която го много учудила. „Иде – казва той – при мене един войник от фронта, показва ми ръката си, която беше лошо ранена, и ми казва: „Господин докторе, моля да ми направите една операция на ръката.“ Погледнах ръката му, казвам: „Ще трябва да те упоим.“ – „Никаква упойка не искам. Режете направо.“ Взимам ножа и започвам да режа. Гледам лицето му, спокойно, нито един мускул не мръдва. Най-после той ме запита: „Свършихте ли, господин лекаре?“ – „Свърших.“ – „Благодаря.“ Взе си шапката и си излезе.“ Казвам: Ето един християнин, който има пълно самообладание. Индусите с векове работят върху самообладанието, а този българин е роден със самообладание. Той казва на лекаря: „Не искам да ме упоявате. Аз мога да издържам, не съм от страхливите.“ Казвам: Докато човек не се научи с радост вътрешно в себе си да понася своите страдания, да гледа на тях като на школа, той нищо не може да постигне. Има мъчнотии, чувства, мисли и постъпки, които се явяват в живота на човека като школовка. Ако той не може да понася тия мъчнотии с радост, как ще понася по-големите страдания и мъчнотии, които идат отвън?

Акаш и прана,
НБ - София, 24.12.1939г.