Ситият вярва в живота, а гладният – в смъртта. И двамата трябва да уповават на Бога, както правят растенията, които с години стоят затворени в земята. Те вярват, че ще дойде ден, когато ще извадят главите си навън, ще видят светлината и ще се ползуват разумно от нея.

Преди години наблюдавах отношението на един баща, по характер философ, към децата му. Отворил една философска книга, той четеше нещо. В това време децата му се качваха по раменете, по главата, дърпаха го за косата, но той четеше, не им обръщаше внимание. От време на време хвърляше поглед към тях, усмихваше се и си казваше: Деца са, не разбират, какво правят. Когато пораснат, ще поумнеят, няма да постъпват по този начин. На какво може да се уподоби усмивката на любящите баща и майка? – На слънчевата усмивка. Като изгрява, слънцето се усмихва и изпраща поздрава си далеч по света. Защо и човек да не се усмихва като слънцето? Отде придоби той навика да се мръщи и навъсва? Нито луната и звездите, нито дърветата и растенията, нито камъните даже се мръщят. Ситият е всякога радостен и усмихнат. Той има вяра в доброто и в бъдещето. Гладният е мрачен. Той се е обезверил, изгубил е смисъла на живота. Вяра и безверие са състояния, които постоянно се сменят. Ситият вярва в живота, а гладният – в смъртта. И двамата трябва да уповават на Бога, както правят растенията, които с години стоят затворени в земята. Те вярват, че ще дойде ден, когато ще извадят главите си навън, ще видят светлината и ще се ползуват разумно от нея. Те очакват това време с търпение и дават изобилно плодове, с които хранят своите ближни. Те казват на човека: Вървете в пътя на светлината, и ние идем след вас.

Проявеният живот,
СБ, РБ - София, 3.10.1943г.