Френологически, тъй както е поставен центърът на музиката в човека, той е на границата между двете царства: между чисто материалния и Духовния свят.

Всички меланхолици, всички хора, които намислят да извършат някое престъпление, престават да пеят. Разправя един американски проповедник следния анекдот. Дете отива на събрание в една църква с баща си, човек на около 40 -50 години, стар християнин. Детето казва на баща си. „Татко, аз виждам – всички хора пеят на събранието, ти защо не пееш?“ – „Е, синко, те се радват, пеят, а аз съм утвърден вече, мене пеене не ми трябва. Те сега се учат.“ Един ден детето и бащата отиват с едно малко кабриолетче на разходка. Конят имал нрав да се спира на едно място и да не иска да върви. Детето казва: „Татко, конят се е утвърдил, затова не иска да върви.“ Благодарим на такова утвърдяване. Наистина животът не седи само в пеене, но това е едно от добрите качества на човешката душа. Пеенето е само един начин, по който човек може да се изрази. Френологически, тъй както е поставен центърът на музиката в човека, той е на границата между двете царства: между чисто материалния и Духовния свят. Въобще у всички хора, между всички религии разположения човек ще го познаеш по това, че той всякога пее или, най-малкото – тананика. Неразположеният човек не пее, той си мълчи. Разбира се, Природата, като е вложила пеенето у човека, тя си има своите дълбоки причини – защо и за какво го е вложила. Защо хората пеят? Защо съществува пеенето? По своята същина пеенето съществува като един факт и ние го изнасяме – нищо повече.

Школата и развитието на ученика,
ООК - София, 26.12.1923г.