Всичката хубост на съвременната култура седи в скръбта, всичкият ѝ капитал е само в скръбта.

Съвременната култура ние я определяме „култура на скръбта“. И това е красивата ѝ страна. Отвън виждаме тия прекрасни здания, железници, къщи, столове, всякакви удобства, ядене, пиене, всичко туй, но при всичко това тя е култура на скръбта. Ще кажете: „Как може да бъде култура на скръбта?“ Нима онази птичка, която е затворена в онзи златен кафез, в туй ограничено положение, мислите, че е щастлива в този кафез? Тя си има храничка и водичка, но няма никаква свобода. Има размер на движение само половин метър, седи тя и си пее. Казват: „Колко хубаво пее!“ Да, но тази песен е песен на велика тъга. Нима мислите, че онази мишка, която се е хванала в онзи капан вътре, в който си има пастърмица и обикаля около нея, та е щастлива? Казвате: „Пастърмица си има!“ Да, но този капан е капан на скръбта! И аз виждам онези хора в хубавите къщи и си казвам: Това са кафези на затворени птички, пеят там вътре. Гледаш, някоя сестра си покаже главата из прозореца, погледне като някоя мишка и после пак плюхне и си каже: „Ще се живее тук, няма накъде!“ Интересно е, че всички писатели, поети, философи искат да ни убедят, че по-хубаво нещо от този кафез няма. И музиканти, всички ще ни пеят, ще ни казват, че да имаме къщица, кафез, няма по-хубаво нещо от това! Какво показва това? – Че във външния свят има студ. И днес не само хората, а и птичките, и животните все тази култура носят, все така са убедени, все така мислят. Културният човек не се е освободил от това. Тогава идват по-напреднали, говорят ни за друга култура, говорят ни за друг морал, говорят ни за нравственост, за щедрост, за това–онова. Можем ли да направим живота си щастлив при тези условия? Някои казват, че това е неизбежно. В математиката има един закон на вероятностите за разрешение и един закон на вероятностите за неразрешение – има възможности. Аз ги наричам възможности и разрешения на една задача при избиране само на един път. При всички възможности само една е идеалната възможност, при която животът може да се реализира в своята пълнота. И сега ние, съвременните хора, сме оставени да избираме тези възможности на свобода. На човека предстои да избира своята възможност. Ние се оплакваме от съдбата, оплакваме се от обществото, оплакваме се от Бога, от всичко се оплакваме, всеки индивид плаче и пъшка. Питам тогава: Кой е виновният? Някой път ще посочат еди-кой си министър. Не е той виноват. Чудни са тези хора! Казват: „Еди-кой си съдия дошъл и осъдил някого“. Да, но преди него бившият съдия също осъждал. Преди този министър имаше друг, преди този генерал имаше друг, и всички, които са дошли след тях, вървят по един и същ път. Кой е основният принцип? Казват: „Бацил влязъл, предизвикал тази болест“. Не, не, отде дойдоха тези бацили? Как се създадоха условия, за да се явят тези бацили? Отде са те, как се развиха? Ние се спираме и търсим близките причини. Казваме: „Тия са причините“. Не са там причините, в туй близко явление. Хубаво, ако аз забия един железен клин в едно дърво, клинът ли е виновен? Не е той причината. Той е един войник, който казва: „Забиха ме“. Излез навън! – „И да искам, не мога да изляза. Който ме е забил, той ще ме извади.“ И тъй, всичката хубост на съвременната култура седи в скръбта, всичкият ѝ капитал е само в скръбта. Казват: „Как, култура е това! Колко удобства, колко учреждения, колко банки се създават!“ А, банки се създават! Ако в това седи културата!

Скръб и радост,
НБ, МОК - София, 23.12.1923г.