По някой път ние възпитаваме сами себе.

Разправяше ми един българин, баща. Казва: Решил бях да възпитам децата си по новия начин. Бях чел Евангелието и мислех с любов да възпитам децата си. Казва: Мислех си, че всичко ще върви по мед и масло. Понякога разправям на детето си, разправям му, то не взема от дума и току му кресна. То ме разбере, но мене ми стане мъчно, че съм креснал и по стария начин съм постъпил. Детето ме разбира, но мене ми стане мъчно, то ще свърши работата. Седна аз и започна да се съдя: нали щеше по новия начин да възпитаваш, защо кряскаш, защо не му говориш по закона на любовта? Разбрах, че като кряскам на децата си, само себе си възпитавам, че причината не е в децата, а в мене, аз не мога да търпя. Казвам си: Слушай, тия деца ти ги създаде такива, защо кряскаш. Ти си грънчар, като кряскаш на гърнетата, те ли са виновни, ти каквато форма си им дал, такива са, за какво се сърдиш, за какво кряскаш? Разбрах, че е много мъчно да се възпитава човек. По някой път ние възпитаваме сами себе.

Търпение,
УС - София, 16.2.1941г.