Всеки един човек, който скърби, е един актьор.

Казвам: Когато дойдете в живота и имате страдания, поразмърдайте се. Вземете, поразговорете се със страданието. Страданието има език, поразговорете се с него. На страданието кажи: „Защо си толкова скръбно?“ Попитай страданието в себе си, защо е толкова скръбно. Кои са причините? Понеже ти, скръбният човек, преди една минута не беше скръбен. Ти не си човекът, който скърби. Нещо у тебе има, което скърби. Попитай го, защо скърби. Следователно и вие, както актьори, които играят на сцената – не е вашата задача да умрете, но вие искате да представите един автор, който писал една драма или една трагедия, че накарал своите деца да умират, неговите деца вие ги наричате действуващи лица. Но този автор му дошло на ума и – иска не иска някой да умре, той като иска да представи тази драма, ще се мъчиш да умираш. Ти умираш, след пет минути пак станеш на сцената, след като умреш. Как умряхте? Много хубаво умряхте. Умира, без да е умрял. И така, всеки един човек, който скърби, е един актьор. Щом скърбиш, значи играеш роля. Някой написал тази драма, ти играеш. Казваш, че скърбиш на света. Каква е мярката, когато човек скърби правилно? Ама те са отвлечени работи. Няма никаква мярка. Докато се радваш на радостта и скърбиш на скръбта, ти си актьор. Когато започнеш да се радваш на скръбта и да се радваш на радостта, ти вече не си актьор. Вие имате критерий за радостта и за скръбта. Скръбта е нещо относително.

Неразбраното,
МОК - София, 13.12.1935г.