Сили се да постигнеш това, което можеш.

Да ви определя как си създавате препятствия. Представете си: аз съм пътник, нося камък, оставя го на пътя. Цяла година пренасям камъни на пътя. Когато ще мина някога, ще намеря натрупана преграда. Като дойда там, при преградата, кой е причината? После пак може да премахна тия камъни. Премахна едни, втори, трети. Всеки един от вас може да очисти пътя си. Ти казваш: „Аз не мога да направя това нещо“. На втория ден пак казваш: „Не мога, не мога“ и най-после достигаш до крайния предел, казваш: „Не мога“. Сега, вие практически постоянно туй го правите. Вие всички сте кандидати за велики хора. Всеки един от вас ще тури някаква идея за някакво величие. Понеже не е станало, което той предполагал, той е нещастен. Оставете вашите въображаеми величия. Ти си величие с това, което си. Сега, има нещо вложено в тебе. Сили се да постигнеш това, което можеш. Представете си: вие сте беден, искате да вървите в училище. Другият е богат и той иска да ходи. Но той ходи с такси, с файтон, а ти ходиш пеш. Той отива по-рано, понеже отива с такси, та не се изморява, удобно му е. Но представете си: онзи, който отива с такси, не може да учи. Другият, който ходи без такси, учи. Единият има удобства при отиването, но няма удобства в училището. Питам тогава: Кое е за предпочитане, с такси ли да ходиш в училището или да учиш по-хубаво? Да получиш ли едно щастие или да го изгубиш; или, като придобиеш едно щастие, да не го изгубиш? Кое е по-хубаво? Второто положение. Кое е по-хубаво – по-напред да дойде щастието и после скръбта или първо да дойде скръбта и после щастието? Второто положение. Защото скръбта винаги подразбира липса на нещо. Скръбта не е нищо друго в света, освен липса на някаква реалност. Ти си скърбен, липсва ти реалното. Когато липсва реалното, туй, което дава живот, тогава иде скръбта. Следователно, скръбта показва отсъствие на онова, което дава подтик. Щом ние си затворим пътя към реалното, скърбим. Стремежът е към един свят, който можем да постигнем извън този. Туй го наричаме идеал. Щом затвориш пътя към реалното, заражда се скръб, че пътят е затворен. Щом се отвори тази врата, веднага се движиш към реалното, което можеш да постигнеш. Не е въпрос дали ще го постигнеш. Онова, към което пътят е отворен, всякога можеш да постигнеш. Щом имаш скръб, това показва, че пътят е затворен. Дали хората го затворили или ти си го затворил – две причини има. Пътят можеш сам да си го затвориш или окръжаващите може да ти го затворят. Има и друго едно положение. Тогава има една друга възможност на природата. Пътувам, природата е затворена. Ти си одарен, не ударен, но одарен, имаш дарба за музика. Имаш желание да свириш, нямаш условия отвън. Щом имаш тази дарба, музикант можеш да станеш. Музиката е изкуство за трансформиране на жизнената енергия в човека. Ако не може да трансформира тези енергии, той музикант не може да бъде или той не разбира изкуството. Някой казва: „Мене музика не ми трябва“. Тебе ти трябва музика, да трансформираш енергиите. Ако можеш повече да даваш, по-добре. Ако можеш да трансформираш енергиите в тебе, това е равнодействаща сила в тебе. Човек се отличава от животните и по това, че той има тази равнодействаща сила, има възможност. Без музика не можеш да учиш. Музика и поезия така вървят. Музика и поезия – тези са най-хубавите неща, които въодушевяват човека. То е отворен път за постижение на съвършенството. Защото идеалът на човека е съвършенството.

Неразбраното,
МОК - София, 13.12.1935г.