Да се опасявате вие, когато престанат болките.

Ако не знаеш как да буташ човешкото ухо, ако не знаеш как да буташ човешкото око, ако не знаеш как да буташ човешкия нос, ако не знаеш как да буташ човешката уста, ако не знаеш как да буташ лицето, твоите работи не вървят. Като бутнеш ухото, да е доволно, да кажеш една сладка дума, да се отвори сърцето. Като изпратиш един поглед, да каже: „Този човек има нещо особено.“ Като изпратиш от себе си онова ухание, пак да те търси като някое цвете. Като свършиш някоя работа за някого, човекът да е благодарен, че ти си му услужил. Защо са ръцете? Царят да е доволен, че писал да се отложи смъртното наказание, да пуснат от затвора, да се помогне на този, на онзи. Не отрицателно, но положително да се пише. Аз всеки ден срещам някой дядо, казва: „Боли ме коремът.“ Казвам: То е щастие. Казва: „Болят ме гърдите.“ – То е щастие. – „Боли ме окото.“ – То е щастие. – „Боли ме носът.“ – То е щастие. – „Болят ме ръцете.“ – То е щастие. Казва: „Как щастие, то е нещастие!“ – Щастие е, как! Ако не можеш да познаеш онзи, който те стиска, то е нещастие. Казва: „Обърни внимание“ и ще те прегърне. Той те стиска да се върнеш в себе си. Всяка болка е да не те прегази някой трен, автомобил, тегли те навътре. Боли те кръстът – щастие е, избягнал си смъртта. Болят те краката – щастие е. Да се опасявате вие, когато престанат болките.

Ще бъдат научени,
НБ - София, 7.2.1943г.