Ако не може да разбере ума, сърцето и волята си, човек живее само в противоречия, в мъчнотии и страдания.

Като изучавате човешкия живот, виждате, че между органите на тялото му, между по-важните мисли и чувства съществува вътрешна връзка. За да схване тази връзка, преди всичко човек трябва да разбере естеството на своя ум, основата на своето сърце и силата на своята воля. Разбере ли ума, сърцето и волята си, човек се е домогнал до онази наука, която осмисля живота му и го освобождава от противоречията. Ако не може да разбере ума, сърцето и волята си, човек живее само в противоречия, в мъчнотии и страдания. Тази е причината, поради която съвременният човек се оплаква от живота си. Когото срещнете днес, всеки казва, че е нещастен. Не само сегашният човек е нещастен, но от времето на Адама до днес едва ли ще намерите човек, който да е казал или да каже, че е щастлив. Историята не знае нито един щастлив човек. Историята на човечеството е пълна с драми и трагедии, със страдания и нещастия. При все това, човек все още вярва, че и вън от рая може да бъде щастлив, може да създаде нещо велико. В това отношение той прилича на мравката, която попада в пясъчната фуния на мравояда и се надява, че може да излезе навън. Пясъкът на фунията е толкова подвижен, че каквито усилия да прави мравката да излезе от фунията, те остават безрезултатни. Мравката се хлъзга по стените на фунията, пада на дъното, дето мравоядът чака да я изяде. Попадне ли веднъж във фунията на мравояда, никакво излизане не е възможно. Съвременните хора са попаднали в една фуния, подобна на тази, която мравоядът прави, и не могат да излязат вън от нея. Те правят усилия да станат, да излязат на свобода, но усилията им остават напразни. След големи борби и мъчнотии те излизат от тази фуния, но без душата си. Тялото им остава на една страна, душата — на друга, и те се лутат като странници на земята, без приятели и познати. Близките им взимат телата им, погребват ги, пеят надгробни песни, държат речи за тяхното земно величие, говорят за техните подвизи и дела, докато най-после казват: Бог да ги прости! Къде е истинският човек, какво е станало с него, те нищо не знаят и не се интересуват. Значи, докато останките на човека са пред вас, вие им четете надгробни речи за утеха. Вдигнат ли останките им, всичко се забравя. Ние не се интересуваме от надгробните речи, които се държат за умрелите, нито пък от неизпълнените обещания, които се дават на живите. Колкото надгробните речи могат да възкресят мъртвите, толкова и неизпълнените желания хранят живите. Една циганка имала едно детенце, което много обичала. Един ден детето заболяло сериозно и, през време на боледуването си, то искало от майка си да му купи нещо за ядене. — Мамо, искам да ми купиш геврече. — Ще ти купя, мама, ще ти купя. — Искам малко млечице. — Ще ти купя, мама. — Искам малко баница. — Ще ти купя, мама. Майката обещавала да изпълни желанията на детето си, но нищо не купувала. Тя само залъгвала детето, че ще му купи, каквото иска, ще задоволи желанията му, докато детето умряло. Циганката започнала да го оплаква и да нарежда: Е, мама, поне си хапна от всичко, което сърцето ти искаше. — Хапнало си е детето от всичко, но във въображението си, а не в действителност. И българите имат обичай да обещават, че ще направят това-онова, но малцина изпълняват обещанията си. Докато човек е жив и здрав и живее в лишения, обещават му, че ще го назначат на служба, ще му помогнат да излезе от сиромашията си. Обещават и не изпълняват обещанията си. Щом умре, тогава всички се разтичват, колят курбан, агне за него, да си хапне. В същност, те ще си хапнат, а не умрелият. Ще се съберат в негово име на трапеза, да кажат за него: Бог да го прости!