Дойдем ли до едно място, трябва да се преобразим в нова плът, за да ни се даде нов подтик за работа на душата.

Човешката душа е нещо обширно. Тя се проявява както единично в човека, така и колективно. Всъщност, душата е една, Животът е един, но хората, които не разбират тази философска мисъл, ще имат много криви понятия, когато казвам една или много души. Също както говорят, например, за жълъда. Жълъдът е един, но когато го посадим, образува първо един разклонен стрък с три клона, после отгоре се образуват още три, докато се разклони все повече и образува хиляди индивидуални листа и жълъди. Едно същество, което няма понятие от същината на жълъда и гледа дървото, ще разглежда листата като отделни индивиди. Всички обаче произхождат от и са в жълъда – в това зърно. Това зърно е Бог. Създайте условия и посейте това зърно в себе си и то ще ви разкрие всички дарби, всички тайни и чудеса. Туй зърно, този жълъд може да се намали, може и да се увеличи, може да се превърне на един бук, мечка, кит, човек, Ангел. Това семе е вътре – то е едно и същевременно е много. Така че, нещата могат да се събират и разпръскват, зависи от гледната точка. Ако гледаме отгоре, нещата са много, но ако стигнем до дънера, ще видим, че всички се крепят на него. Тъй трябва да гледаме и на всички хора: за мен някои са като листа, някои като клони, като корени, като семена, като незрели плодове. Разбира се, вие, които принадлежите към листата, не можете да разберте моята философия, защото животът ви е кратък – живот от шест месеца. Когато дойде пролет, ставате хубави, прекрасни, а щом дойде есента и падне сланата, повяхвате и казвате: “Свърши се вече нашето”. Един ден бурята ще скърши клончетата от вашето дърво, най-сетне и цялото дърво ще се повали. Но и тогава там, в почвата, остава един жълъд, който носи Живота и казва: “Аз имам силата да ви възкреся”. И той пада на земята, изсмуква соковете й и възкресява всичките. Тогава къде е краят на нещата? Този процес е постоянен. Край във вечността няма. Когато листата паднат на земята, да не мислите, че е дошъл краят на целия свят. Да не разсъждавате като Настрадин Ходжа, който казал: “Когато жена ми умре, половината свят умира, а като умра аз, всичкият свят умира”. Този свят може да умре, но онзи, Божественият свят – ни най-малко. Защо претърпяваме умиране, защо нашият свят не е съвършен? Дойдем ли до едно място, трябва да се преобразим в нова плът, за да ни се даде нов подтик за работа на душата.

Милосърдието,
НБ - София, 17.9.1916г.