Има един вътрешен закон в природата, според който когато човек иска да изправи грешките на хората, всички тия грешки се натрупват на неговия гръб.

И най-силният дух, или някой велик ангел, като слезе на земята, и той си поплаква малко. И на неговите очи се виждат по няколко сълзи. Докато той е на небето между ангелите, в Божествения свят, дето няма никакви противоречия, живее добре, но като слезе на земята, като се намери в онази гъста материя, между хората на греха, между тия дебели глави, между техните неразбранщини, казва: „На небето ние не живеем така“. Хората, като го слушат да говори тъй, казват му: „За какво небе говориш? Да не си сънувал нещо? Не те ли виждаме как си облечен? И ти си обикновен човек, като нас“. Имат право хората. И този ангел се вижда в чудо, мисли си, дали наистина някога е бил ангел, или е сънувал нещо подобно! Това състояние психологически е много вярно, всички сте го изпитвали. Някой път мислите, че сте много праведен и вървите горд, изправен, казвате си: „Аз съм стабилен човек, нищо в света не може да ме разклати“. Да, така е, но докато си между праведни хора. Намериш ли се между грешни хора, така се опетняваш, че не можеш да се познаеш. И тогава казваш: „Дали съм аз, или не? Че съм аз, зная, но как е станало това, че съм се толкова опетнил, не зная“. Опетняването на човека е външно състояние, дошло някъде от живота. Та има един вътрешен закон в природата, според който когато човек иска да изправи грешките на хората, всички тия грешки се натрупват на неговия гръб. И този човек хиляди пъти ще съжалява, че се заел с тази работа.

Ще се превърне в радост,
СБ - София, 21.8.1927г.