Животът, сам по себе си, е музика. Който пее, или който свири за самата музика, или за самия живот, той ще влезе в Божественото пение и в Божествената музика, дето истинският живот започва

Преди няколко дни, вървя по една из софийските улици и виждам, край пътя, седнал стар човек, на около 60 години, с цигулка в ръка и свири. По всичко се вижда, че сега започва да се учи. Хванал цигулката по особен, своеобразен начин и стърже ли, стърже с лъка върху струните. Кой-как мине покрай него, поспре се, засмее се и си замине. Спира се една дама, усмихва се, навежда се към паничката на земята и хвърля нещо. Минаха още няколко души, всички му подхвърлиха по нещо. Поспрях се и аз, да го послушам, но нищо не му дадох. Ако бях му дал нещо, щях да опороча неговото изкуство. Никой музикант, досега, не ми е правил такова приятно впечатление, както този стар човек със своята цигулка. Той ме поглежда и като че казва: на стари години и аз се заех да уча. Да бях по-млад поне! – Нищо, и сега не е късно. – Желал бих хубаво да свиря, да спра вниманието на тия хора. – И това ще бъде някога. Казвам: и ние сега трябва да се поучим от този старец. Така и животът се придобива. Животът, сам по себе си, е музика. Който пее, или който свири за самата музика, или за самия живот, той ще влезе в Божественото пение и в Божествената музика, дето истинският живот започва. Който пее или свири правилно, той е правдив човек. Който има широчина в тоновете си, той е пластичен човек и лесно може да се приспособи към всички условия на живота. Каквито мъчнотии и да срещне, той ги преодолява. Който има дълбочина в тоновете си, той съзнателно може да се справи с мъчнотиите в своя живот.

Раб и син,
НБ - София, 17.4.1927г.