Ти не може да не обичаш някого, който носил твоята скръб.

Казвам: Някой път живота е сериозен, но животът е най-великото благо, свързано с радости и скърби. Скръбта в невидимият свят е една привилегия. Има една скръб, когато ти заместиш някого. Когато страда, ти ще идеш да му помогнеш, ще вземеш неговата скръб, за да може той малко да си почине. Като му вземеш скръбта, образува се една връзка. Този човек, понеже ти му носиш скръбта, той започва да те обича. Ти никога не може да обичаш един човек, който никога не е носил твоята скръб. И всякога ще обичаш един човек. Ти не може да не обичаш, който е носил твоята скръб. Казваш: „Еди-кого не обичам“. Защо не го обичаш? Защото не е носил твоята скръб. Обичам го, защо? Защото е носил твоята скръб. Обича те той. Защо? Ти си носил неговата скръб. Туй не е философия, туй е наука. Защо трябва да се обичаме? Ти не може да не обичаш някого, който носил твоята скръб. Или другояче казано: Не може да не обичаш един човек, който е работил за тебе. Ти не може да обичаш един човек, който не е работил за тебе. Ако един художник работи заради тебе, ще го обичаш. Ако един ти е написал хубаво писмо, ще го обичаш. Онзи, който нищо не е направил, никакво писмо не е написал, нищо не е направил за тебе, нито една дума не ти е казал, как ще го обичаш? Чудни са хората. Някой път, без да направят нещо, искат да бъдат обичани.

Страдание и учение,
ООК - София, 9.2.1938г.