Казвам: външният свят е оправен, но всеки сам трябва да оправи своя свят.

Някой казва: „Светът ще се оправи сам по себе си, няма защо да се безпокоим“. Така е мислил един светия, който скоро разбрал, че не е на прав път. Двама светии живели заедно в една гора, където се подвизавали духовно. Единият от тях, като направел някоя грешка, казвал пред другаря си: „Направих една грешка, но не може без това. И светия да съм, все ще сгреша, но нищо, грешката сама по себе си ще се оправи“. Другият светия не бил съгласен с този начин на разсъждение, затова решил един ден да му докаже, че грешката сама по себе си не може да се изправи, докато човек не пожелае и не направи някакво усилие от своя страна. За тази цел един ден той сварил боб, но съзнателно не сложил сол в него. Сядат и двамата да се хранят, но яденето не върви, сол няма в боба. Първият светия казал: „Сол няма! Боб не може да се яде без сол“. – „Няма нищо, това е една грешка, но тя сама по себе си ще се изправи.“ – „Как така? Сол трябва да се сложи!“ – „Нищо, ще почакаме, солта сама ще дойде.“ Едва сега първият светия се убедил, че за изправянето на една грешка човек трябва да направи усилия, съзнателно да работи върху себе си, да изправи тази грешка. Иска ли човек да свари боб, той сам трябва да сипе вода в гърнето; после да сложи боба, лука във водата и да постави гърнето на огъня. Като заври бобът, ще сложи сол и ще може вече да го яде. Очаква ли тия неща да дойдат сами по себе си, той ще гладува. На същото основание хората са на крив път, когато очакват Бог да оправи света. Казвам: външният свят е оправен, но всеки сам трябва да оправи своя свят. Който сам вари боба си, той може да оправи своя свят. Обаче, който очаква на другите, те да сварят боба, а той наготово да яде, неговият свят ще остане неоправен. Закон е: всеки сам ще си вари боба. Ако отидете при един светия, той няма да ви даде от своя боб. Какво ще правите тогава? Светиите имат правило, като варят боб, например, ще сготвят само толкова, колкото души са. Ако някой от тях пожелае да ви гости, трябва да даде всичкия боб на вас, а той да гладува; ако не желае да ви гости, тогава той ще яде, а вие ще гледате. Ще кажете: „Какъв светия е този? Аз го гледам, а той яде, не иска да знае“. Ако пък светията даде на вас боба си, тогава той ще каже: „Не е добър този човек!“ В случая бобът се взима като символ на живота. Христос казва: „Аз дойдох да им дам живот и то преизобилно“. Следователно човек може да пожертва живота си за някого, но по свобода, а не чрез насилие. Ето защо, никой няма право насила да застави светията да му даде от своя боб. Ако той сам пожелае да даде от Любов, това е друг въпрос. Когато светията не иска да даде от своя боб, той ще ви заведе в градината си и ще каже: „Ето, вземете от които плодове искате! В градината ми има и неварен боб; вземете си, колкото искате“. Вареният боб представлява преработена мисъл, която се дава само на достойния, защото той може да я възприеме и приложи. Който не е готов за тази мисъл, той сам ще си свари боб, т.е. сам ще преработи тази мисъл. Бобът е голям егоист. Българите обичат боба и затова го ядат. Който яде боб, той ще научи закона на щедростта. За да даде бобът нещо от себе си, вие трябва да го прекарате през ред страдания: да го печете, варите, мачкате, докато стане по-мек, по-добър. Същото се отнася и за човека. Когато човек страда, той става по-мек, по-добър, прилича на варен боб.

Соковете на Любовта, Мъдростта и Истината,
СБ, РБ - 7-те езера, 9.8.1931г.