Великото, благородното у нас изисква да употребим живота си за туй, за което сме предназначени.

Свещеният, Божественият живот изисква от нас да бъдем верни. На кого? – Вярност към Бога! Ще преведа тия думи „Вярност към Бога“ – Вярност към великия, безграничния живот, който дава всичките блага. Под думата „Бог“ хората разбират нещо физическо, външно. Не е така. Ще ви приведа един пример, за да хвърля малко светлина върху предмета. Често, малките неща в света стават причина да ни спъват в нашия вървеж. Вилмор, туй било псевдонимът на един писател, работил цели 20 години върху една своя научна теза. При него постоянно била дъщеря му Мария Блю. Той обичал дъщеря си, имал доверие в нея. Всички свои ръкописи заключвал, и ключът давал на дъщеря си да пази. При него често идвал един от учениците му, Симон Бели, който се влюбил в дъщерята Мария Блю, и един ден ѝ казва: „Ако ти действително ме любиш, ще ми направиш една услуга – ще ми дадеш тайно един от ръкописите на баща си, без да знае той това нещо. Аз ще го прочета само, надявам се той да хвърли светлина в моя ум върху известни въпроси.“ Тя се замисля и казва: „Не мога да направя това“ „Ама ти не ме обичаш тогава!“ – Обичам те. „Нали любовта казва, че трябва да се жертваме?“ Най-после тя се съгласява, дава му един от ръкописите. Ако ние се жертваме за един, за двама души, това любов ли е? – Не е любов. Това е една слабост, както у всички хора. Този ученик Симон Бели взима ръкописа, напечатва го в едно видно списание, като свое произведение и се подписва под него. Вилмар вижда напечатано своето произведение, подписано от еди-кой си автор и веднага един удар в сърцето го парализира. Питам сега: Дъщерята постъпи ли разумно? – Не. Този ученик постъпи ли благородно? – Не. Ние сме от тези „симоновци“, които, като вземем Божественото, веднага слагаме името си, изнесем го като свое. Каквото напишем, подпишем се отдолу, казваме: Това съм аз! Туй, което ти си написал, туй, което ти си открил, е на Вилмар, не е твое – велики сили от природата са работили върху него. Затуй, когато напишеш нещо, не слагай името си. Когато дойде Христос, сложи ли си името някъде? – Никъде. Сега, разбира се, аз не засягам писателите, но казвам: Вие хората, които имате живота, считате, че този живот е ваш, слагате си името под него и казвате, че имате право да разполагате с този живот тъй, както разбирате – Не! Великото, благородното у нас изисква да употребим живота си за туй, за което сме предназначени. Всеки може да развие мощните сили в себе си. Спасението на човека е вътре в него, да развие вътрешните си сили. Щом се спаси един човек, веднага идва отзвук и у всички други души. Щом ти повярваш в Божественото, което е в твоя живот, всички други души са разтворени и се притичват да ти помогнат – обичат те. Всички трябва да вярваме в Божественото. Щом повярваме, това значи да създадем единство в живота, да си подадем ръка един на друг. Това значи, да приложим методите, начините за постигане на Божественото в нас.

Замъждяло свещило,
НБ - София, 18.1.1925г.