Когато дойдете да съгрешите, помнете, че в гроба може да ви държат най-малко 10 години, да виждате гниенето на тялото си и да не може да се освободите.

Живият човек трябва да претърпява една фаза, той не умира, той може да се преобразява, да минава от едно състояние в друго. Защото живота аз чувствувам в себе си, че няма да умра. Мога да умра, да се преобразя, да напусна тялото си, то е друг въпрос. Аз съм самоуверен в себе си, при последната минута казвам: „Не умирам!“ Има хора, които си заминават за другия свят с голямо съзнание. Такива хора се намират и в България. Аз имам само един такъв пример. Разправяше ми един български свещеник. Това се случило в село Николаевка. Викат го при един 90-годишен старец, някой си дядо Ради. Казват му: „Дядо попе, да дойдете, че дядо Ради е болен, пътник е за онзи свят.“ Той взима причастието, чашата, патрахиля и отива там да види. Дядо Ради седи, пред него една паница боб. Попът започва да се смее. – „Не се смей, дядо попе, това ми е последното ядене. Искам да си похапна, защото си заминавам, няма да ям.“ – „Е, шегуваш се с мене. Няма ти нищо, ти ще живееш още 20 години.“ – „Не, дядо попе, причести ме.“ – „Няма какво, боб ядеш, след няколко дни ще дойда.“ Попът отива до вратника, дядо Ради се обтяга и домашните му почват да плачат. Заминава си човекът. Дядо Ради не е прост човек, но един доста назрял човек. Този свещеник ми разказваше: „Много неща научих от дядо Ради. Никога няма да забравя неговия поглед, с който ме погледна, всякога го помня. В този поглед прочетох, казва: „Дядо попе, така не се живее, както живееш, така не се причестяват хората. Има да опъваш, дядо попе!“ Оттам насетне вече дядо Ради написа един нов лист в моя живот. Тези очи, където ходя, все ме гледат. Друг такъв поглед не съм виждал. Не осъдително, но каза: „Трябва да се живее по друг начин, не както живееш.“ Защо повика свещеника дядо Ради? Не да го причести, той не се нуждаеше да се причести, но повика свещеника да му покаже какво нещо е смирение. Направи туй, което е в реда, както всички други. Той каза: „Аз не го причестих, но той мене причести“. „Мене никой не може да ме увери – казва. – Заминавам си, аз съм пътник, свърших си работата, заминавам за своето отечество.“ – „А, заминаваш?“ Сега да се върнем. Смъртта сама по себе си не е страшна. Смъртта, това не е реалност, с която трябва да дойдем в съприкосновение, за да внесе нещо. Смъртта е нещо страшно за грешния, но за праведния, за умния, за адепта е един ангел, който те поглежда и казва: „Ти служил ли си на онзи идол в света?“ Защото смъртта все ще те намери. Тя ще дойде вкъщи като ангел, който ще те избави от връзките. Но смъртта, ако ти не изпълняваш волята Божия, тя ще те ограничи. Ти в гроба ще претърпиш всички процеси на онова разлагане. Казвам: Няма по-страшно нещо от това да те разлагат в гроба. Пък имайте едно нещо предвид: Когато дойдете да съгрешите, помнете, че в гроба може да ви държат най-малко 10 години, да виждате гниенето на тялото си и да не може да се освободите. Ако ви дойде да извършите едно престъпление, кажете: „Аз не искам в гроба да стоя 10 години за нищо и никакво.“

Огнената пещ,
НБ - София, 28.1.1934г.