Нито един баща досега не е оправил сина си, нито една майка не е оправила дъщеря си.

Понякога ние се лъжем, че сме господари на своята съдба. И майката мисли, че като нейното дете няма друго дете. Така е. Всяка майка мисли, че като нейното дете друго няма. Но питам сега, ако туй заключение на майката беше правилно, че като нейното дете няма, защо, като дойде време да се жени, че се влюбил в една мома, защо се сърди, защо тя е недоволна от избора на сина си. Казва: „Тя е глупава, тя не е сръчна.“ Питам, де е логиката тук. Няма никаква логика. Майката да остави сина си да се ожени, за която си иска, пък той нека страда, нека си бие главата после колкото иска. Туй е философия. Нито един баща досега не е оправил сина си, нито една майка не е оправила дъщеря си. Единственият начин, по който науката помни, че може да оправиш сина си, е само преди да е дошъл на този свят. Трябва да започнеш, преди да е дошъл. Той трябва да е писал най-малко десет години, преди да е дошъл на земята, да е получил писмо, да се разговаряш с него. Ще му разправиш работите как седят. Най-после ще му кажеш, че ти в моя дом не може да дойдеш. При този уровен, при това развитие, което имаш, за син не те приемам. Онези души, които идат на земята, то е осиновяване. Вземеш ти едно чуждо дете, осиновиш го, казваш, че си му баща. Сега майката мисли, че е родила нещо. Обаче туй роденото дете се жени за когото си иска и заминава когато иска, не пита майка си. Сега не искам да ви говоря обезсърчително, но само ви навеждам известни факти, които да примирят живота, не да ни направят индиферентни.

Петте ечемичени хляба,
НБ - София, 30.4.1933г.