Тревога с тревога се лекува

Вие сте бързи и казвате: „Като ядеш, да ти пукат ушите. Бързо ще ядеш.“ Мислиш, че като караш децата си да бързат, да ядат бързо, да им пукат ушите като ядат, че те ще бъдат здрави. Ще кажеш на децата: „Дъвчете храната много добре.“ И след като сте преяли, ще им кажете, един час вода след това да не пият – ако искате здрави деца да имате. И при това, майката, която подува детето, няма да се тревожи за нищо и никакво. Всяка майка, която се тревожи и подува своето дете, всяка отрова внася отрова. С всяка една тревожна мисъл, с всяко едно тревожно чувство ние внасяме отрова в себе си. Ние всеки ден се тровим. Ако ние се тровим, какво добиваме с нашето безпокойство? Защо трябва да се трови човек? Казва някой: „Разбирам, ама не може.“ То е крива философия. Тревоженето е навик, който е добит отпосле. Отначало не е имало тревога. Туй е един навик, добит тъй, както у децата. Едно дете ще се разгневи, ще се разсърди, ще излезе навън и ще иска да го поканят. Майката казва: „Ела, мама, недей“, а то се сърди, обръща се, не иска да влезе, че най-после ще го вземат като някой почтен господин и то ще седне, ще ги погледне важно и ще започне да яде. Туй богатите правят. Онова сиромашкото дете, на което майка му умряла и баща му умрял, на кого ще се сърди? То, горкото, очаква да го извикат някъде. Казвам: Всички онези, които сте добили навик да се тревожите, все сте от богатите деца. Баща ви е жив, че майка ви е жива, че много са ви галили. Тогава церът за всеки един човек, който се тревожи, какъв е? Тревога с тревога се лекува. Един човек, който не е доволен от малкото, вземи му го, че му давай по-малко хляб и той ще бъде вече доволен. Във време на война аз гледам същия психологически закон. Преди войната, когато имаше изобилно хляб, вземе някое парче и го хвърля. Но във войната, когато даваха по-малко хляб, взел някое парченце хляб, то за нищо не става, но той казва: „Слава Богу, че дадоха малко парче хляб.“

Приготовленията на сърцето,
НБ - София, 4.3.1934г.