Смъртта не е нищо друго, освен освобождение от всички заблуждения, в които живеем.

В себе си не критикувайте живота. Видиш, някой човек умрял. Може да плачеш заради него, можеш да седнеш да го гледаш, казваш: „Горкият човек колко е страдал, колко са го мъчили.“ Ти плачеш, плачеш. Какво ще му помогнеш, ако плачеш? Умрял вече. Понеже се е освободил, кажи: „Аз те облажавам. Е, аз ще мина през същото.“ Не го оплаквай, но му кажи: много добре е станало, че се освободил, той си издържал изпита. Пък кажи: „Сега иде моят изпит.“ Ние плачем за умрелите. Както той умрял, и ние ще умрем по същия начин. Когато дойде човек да умира, по-лесно да умира. Ето аз какво разбирам да умреш по-лесно. Представете си една птичка, държана в кафез. Пуснеш я от кафеза, литне нагоре, но тя е свързана за единия крак с един конец. Ти я дръпнеш и тя падне долу. Аз съм виждал децата да свързват така конец на някои бърбазънци. Пусне го, хвръкне, но като отлети, конецът го дръпне, и падне. Като умираш, да няма такъв конец, да се мъчиш да слизаш и падаш. Като хвръкнеш, да отлетиш и да се свърши. Смъртта не е нищо друго, освен освобождение от всички заблуждения, в които живеем. Ти мислиш, ще умреш. Като умреш, е хубаво, но докато скъсаш онзи конец… Опасен е онзи конец, с който е свързан кракът ти. Идеш догоре, паднеш, идеш пак догоре, пак паднеш. Някой път се освободиш, но кракът иде, откъсне се. Бърбазинекът замине, но човек не трябва да му къса крака. Който отива за другия свят, не трябва да му откъсват крака, нищо не трябва да му е откъснато. Ти, като идеш на онзи свят, ти пак ще се мъчиш, както на физическия. Доброволно трябва да оставиш тялото си, като го погледнеш, да не ти се свиди.

Идеален и реален живот,
МОК - София, 5.1.1940г.