Вярата трябва да проникне в цялото ни вътрешно същество.

Вярата е една опитност набрана от миналото, една мисъл, която е свързана със живата материя. Следователно, всякога, когато човек повярва, се образува една обща възможност, чрез която живите сили на природата протичат към него. Безверният човек е изолиран от самата природа. Безверието говори за един човек, който няма никакво съобщение с Божествения свят; човекът на живата вяра пък е този, който има общение с Божествения живот. И така е. Щом един човек изгуби живата вяра, вярата на външния свят, той е обсаден, той е в смущение. Същото е и с един град, когато го обсадят. Щом го обсадят, всички се изпоплашват. Защо? Защото нямат общение с външния свят. Така също и всеки човек, който изгубва вярата си, се намира в някакво смущение. Вие не се спирате да разгледате въпроса, защо сте смутени, но отдавате вашето смущение на някакви външни причини. В този смисъл, ние не трябва да изолираме живите същества. Аз считам всеки съзнателен, всеки разумен човек като живо същество, което може да помогне в напредването на нашия живот. Следователно, безсмъртието е колективна опитност на цялото човечество. Когато ви се роди някое дете, вие не искате да се движат само краката и ръцете на това дете, но искате и цялото му тяло да се движи, цялото дете да бъде живо. Всяка частица от тялото му трябва да бъде жива. Значи, вярата трябва да проникне в цялото ни вътрешно същество. Ако по този начин вярата проникне в нас, ние ще имаме една хубава опитност. Страхът ще излезе вън от живота и ние няма да се плашим от смъртта. Смъртта сама по себе си е процес, който показва нарушение на закона на вярата, или законите на разумния живот, или законите на Божествения живот.

Ще бъде жив,
НБ - София, 9.5.1926г.